Изкуството на самосаботажа, или ноцебо ефектът

Тези дни, докато работех по един проект във връзка с негово величество Стреса, на няколко пъти се връщах към човешкия стремеж към самосаботаж, саморазболяване и вкарване в една матрица, в която „от нийде взорът надежда не види“. Да, става въпрос за ноцебо ефекта, или как по-лесно да сме нещастни и в последствие да се разболеем. Нищо по-лесно: повярвайте, че е така и то ще стане! Всяка лъжа, повторена 100 пъти, става истина. Човек много по-бързо и лековато се поддава на отрицателни мисли и внушения, защото наоколо изобилства от тях: новини, лошо гледащи хора по улиците, раздаващи правосъдие на висок глас касиерки в магазините, викащи колеги… А и по нанадолнището лесно се слиза. Предизвикателството е да издрапаш по баира в тази обстановка. Но успяват малцина.

Ноцебо от латински означава нанасям вреда, щета. Аналогично на плацебото, но с обратен знак. Приемаме, че това, което сме или което ни се е случило, е така и ние нищо не можем да направим. Най-често отрицателната субстанция, която ни заразява, идва отвън под формата на нечие компетентно (според нас) мнение или оценка. Ние го приемаме като чиста монета и действаме по начин, че да се впишем в рамката, в която са ни вкарали. Тук влизат родителските и учителски квалификации за децата, които висят като етикети по челата им: мързелив; лигла; от този нищо няма да стане; много е зле по география (все едно от това му зависи животът!); много болнав и крехък; изключително конфликтна… Ако попитате някой класен ръководител как би определил децата, които учи, само по епитетите, които ще чуете, ще ви стане ясно кои и какви са проблемите на всяко дете. За жалост крехката детска психика няма как да знае, че това е само едно субективно мнение, което може и съвсем да не отговаря на действителността. И в последствие науката никога няма да му тръгне, цял живот ще боледува, дори ако излезе и го духне лек ветрец, фокусът му все ще е в отрицанието, което е приело за своя истина.            
Имах една учителка по математика в гимназията, която ми казваше: Наде, Наде, ако можеше да решаваш задачите по алгебра така, както свириш на пиано, цена нямаше да имаш! Да се чуди човек дали се опитваше да ми направи комплимент, че съм добра пианистка, или да ме смачка, заради поредната 4-ка или 5-ца по алгебра. Имах благоразумието да не ѝсе вържа, защото пък нямаше задача по геометрия, дето да ми се опре. Но с много други деца тя успя. Убеди ги, че не стават. Не само по математика.

Хората по принцип обичаме да даваме мнение (но не приемаме чуждото), да критикуваме (но на критика не носим), да кажем как нещо трябва да стане (без да искаме някой на нас акъл да ни даде). Свободно ръсим словесна благодат, често без да се замисляме за последствията. Но когато чуем нещо, казано в наш ущърб, от признат от нас авторитет, ни светва сигнална лампичка и започва едно терзание за това къде сме сгрешили и с какво сме заслужили това. Дълго не можем да намерим отговор, но веднъж загнездило се съмнението в мозъка ни, бавно, но настоятелно си дълбае, докато приемем, че да, ние наистина сме такива, щом еди-кой си (авторитет) е решил. И започваме много внимателно да действаме така, че да отговорим на определението за нас в следваща подобна ситуация. Да не разочароваме обществото. Веднъж така, втори път така и то вече става навик и ни идва съвсем отвътре да действаме по губещия начин. А колко стрес сме генерирали своевременно!? А дали всичко ни е наред при профилактичните прегледи? Ааа, по-добре да не ходим, да не вземат да ни открият пък нещо!

В тази връзка най-силен ноцебо ефект имат диагнозите, на които избираме да вярваме с цялата си душа. Тези от вас, които са чели книжката ми „Избрах да живея добре“, знаят как отказах да приема ноцебото, че на 45 години ще съм инвалид и какво направих в отговор на това зло пророчество. Никой не може да си позволи да отсъжда още колко години, месеци, дни остават на определен пациент, и то боравейки с точността на цифрите! Всеки лекар има правото да признае, че той нищо повече не може да направи, но не и да твърди, че случаят е безнадежден и няма смисъл повече човек да се бори. Това е престъпно! Няма да разказвам за случаите с хора, окачествени като безнадеждни, които лично познавам и които извън всяка научна логика и мисъл обърнаха предсказанията и се върнаха към нормалния си живот, защото не приеха изписаното им ноцебо.  

Сложно е. Имам предвид излизането от матрицата и умението да вярваме във и на себе си, на интуицията си, да имаме правилна самопреценка. Но се учи. Въпреки родителските амбиции, въпреки учителските напъни, въпреки обществените норми и лекарските предписания. Но нека и самите ние, когато следващия път си отворим устата да кажем по някоя „добра дума“ за някого, да си помислим какво хапче всъщност му подаваме и как може да подейства то. Особено ако е дете. Ние сме се сдобили с цял контейнер ограничаващи вярвания и страхове, болки и травми, именно благодарение на ноцебо ефекта от ранна възраст. Не можем да завихрим добро с отрицание. А ако някой има нужда да се почувства зле, да се поболее, да изпадне в депресия, му стига да си пусне телевизора в 19:00. Ноцебо ефектът е гарантиран!

Аз предпочитам да съм гарант на добрия живот. Отдавна съблякох черните дрехи и отпратих мрачните мисли. Нека бъде светлина!