Един различен балкански синдром

„Живеем юнашки живот сиромашки по някакъв странен неписан закон…“ пее Тони Димитрова в „Балкански синдром“. Една от най-колоритните пиеси пък на Станислав Стратиев носи същото заглавие. И още докато той беше жив, имах честта да поставя на сцена този пищен и главозамайващо весело-тъжен текст, който разсмиваше всеки с глас през сълзи. Толкова автентичен, толкова неподправен, че при всяка моя балканска разходка току срещна някой от персонажите му или попадна в някоя ситуационна миникомедия, досущ извадена от страниците на пиесата. Все още не съм стъпвала в Албания и в Македония и ми е любопитно там какво балканско ще ми предложат.

Черна гора и Хърватия обаче ме изненадаха. Каква ти изненада, направо ми обраха точките!

Добри хора предлагаха планинско-морска разходка за 4 дни направо за без пари. Спретнахме една дружинка ентусиасти, натоварихме се по тъмно в едно ранно майско утро и потеглихме. Кой придремваше, кой четеше книжка, кой - леки разговори с другарчетата… Попътувахме из Сърбия, влязохме в планината и се занизаха  безкрайните завои по този маршрут. Така неусетно влязохме в Черна гора, поемайки по тесен планински път. Всяка дейност замря и любопитно вперихме погледи в криволичещата пред нас красота. Отвесни скали отдясно и дълбоки пропасти отляво. Голи камъни отстъпваха пред буйни гори. Пътят тръгна по поречието на Морача и… забравихме да дишаме. Или поне аз. Когато над реката се надвесваха сивите голи скали, тя посивяваше. Буйните разлистили се гори я обагряха в зелено. А поемеше ли дълбоко въздух над нея самото небе, тя ставаше изумрудена. Всички бяхме притихнали, докато в един момент се чу глас: Пууу, гледай ги тез черногорци, бе! Същите балканци като нас – намерили къде да си направят сметище - насред всичката таз хубост. Ахмаци!  Прехласнати по рая покрай нас, не бяхме обърнали внимание на безкрайната ивица боклуци, опасващи като гирлянда пътя. И не ми го побира мозъкът как е възможно. Но, слава Богу, с този потрес приключиха лошите прояви.

Привечер, залепнали за седалките след близо 12 часа на тях, пред очите ни се ширна Адриатическо море, което миеше бреговете на приказната Будва. Като приближаваш към градчето, ти се струва, че можеш да го събереш на дланта си, а колко е бяло,  красиво и някак различно балканско.

В стария град често попадаш на площадчета с кафенета или бистра, широки открити площи покрай плажа за срещи, концерти. Бели тесни улички с издигащи се над тях бели къщи с бяла дограма и бели стълбища. Такова чисто и уютно усещане остави у мен Будванската ривиера.

Рано сутринта поехме към Которския залив и по пътя ни кимна мъничкият, но признат за бисер на Черна гора, остров Свети Стефан – рай за платежоспособни отпускари и колекционери на недвижими имоти. Още през 50-те години на миналия век градчето предлага туризъм от най-висока класа в най-луксозните хотелски комплекси.

Пристигнахме в Котор – още едно бяло и слънчево морско пристанище, с тесни улички, малки площади, с построената си през XII век катедрала Свети Трифон – символ на града.

Накъдето и да погледнеш, виждаш виеща се крепостна стена нагоре по хълмовете и ние веднага решихме да я покорим, за да видим  града и залива отгоре. Още с първите стълби под нас започна малко по малко да се открива късче синьо море измежду оранжеви покриви. Крачехме нагоре и гледахме надолу. И колкото по-нагоре стигахме, толкова по-бездиханни оставахме.

Качихме се на върха и затаихме дъх – в краката ни беше поредното райско късче земя. Дълго останахме там, за да поемем цялата тази прелест и да я съхраним сякаш за вечни времена у себе си.

На следващия ден всички, които бяхме покорили крепостта, си личахме с просто око – морно влачехме крака, ако изобщо успеехме да ги сгънем. Докато другите безгрижно си свиркаха, без изобщо да подозират каква наслада за всички сетива се криеше тази наша мускулна треска.

С тази приятна умора в краката стигнахме и до Хърватия. Абе, Балкани, Балкани, ама вече трети ден някак много иначе тези Балкани там. И този бял Дубровник, сгушил се зад белите си стени. А от тях пред погледа ти се ширят накацалите червени покриви и безкрайното синьо море – перлата на Адриатика го наричат. И с право.

Намира се на самия край на Дубровнишкия провлак, укрепен и в двата му края, където са построени две пристанища. Още в началото на XV век градът е със завършена водоснабдителна система, за която свидетелства фонтанът на Онуфри, построен в чест на събитието. Крепости, кули и бастиони величествено извисяват конструкции върху скалите и дават завършения облик на селището. Пленен от цялата тази красота, стъпвайки в Дубровник, Дж.Б. Шоу възкликва, че това е раят на земята.

Кацналият малко встрани остров Локрум е приятно местенце – природен резерват, покрит с буйни зелени гори и екзотични растения, сред които несмущавани се разхождат пауни. А когато не се перчат пред любопитните туристи, мързеливо отпускат опашки, кацнали по останките на построеното още в началото на XI век бенедиктинско абатство.

Тук на острова, както и зад стените на самия Дубровник, са правени част от снимките на „Игра на тронове“. И знаейки кои са всички останали места, или поне част от тях, човек разбира с какво Рагуза (както някога се е казвал градът) е привлякъл „играчите“.

Ех, балкански синдром! Гордеем се, че сме богати с нрави чудновати и 200 ритми знаем наизуст. Все се бутаме да стигнем американците, ама като гледам една част от балканците къде са отишли… Освен да ги помолим да се позатичат малко срещу нас, пък току-виж сме се срещнали.