Моята по френски 2018 година

Франция е една от страните, които неизменно остават в сърцето ми по ред причини и обстоятелства. 2018 някак, не съвсем нарочно, мина под нейния знак – пообиколихме няколко прекрасни места, започвайки още по Коледа 2017 или казано по музикантски - Нова година с ауфтакт.  Озовахме се в не особено препоръчвания за посещения Лил. Не разбрах защо френският север и изобщо северът е така подценяван с недоумяващото: „Хм, к‘во ш‘ прайш там?“ Е, в моите очи това пренебрежение е неоснователно. Била съм на различни места по Коледа, виждала съм украси, базари, улични концерти по това време, но Лил определено ме плени.

                     

Там определено знаят как да създадат неповторима празнична атмосфера. Как да накарат хората в града да се почувстват приповдигнато, достатъчно сигурно,  уютно и приятно, запазвайки топлината до следващата Коледа. Да, същите онези „щи“ от филма Bienvenue chez les Ch'tis (така наричат жителите и наречието в тази част на Франция). Ако все още не сте го гледали, поправете този пропуск. Наскоро излезе и втората част. 

Денем малките улички кротко и с усмивка предлагат да се разходите из стария град, да посетите родната къща на Шарл дьо Гол или да хапнете от най-вкусните кроасани, които някога някъде сте опитвали (класация по моя вкус ;), да седнете на  обяд или на вечеря в някое от многото кокетни бистра с чудна храна, без да роптаете, че може и да почакате – хората се грижат за вас дори преди да си дадете поръчката. А нощно време градът е окъпан в светлини. 

И с основание. Лил е вторият в света град, след Париж, който има улично осветление - от 1667. По това време на годината (имам предвид в наши дни, през 1667 нямам лични наблюдения как е било) животът спира едва в малките часове. Приказният коледен базар, множеството атракции за малки и големи, живата музика, която с настроение избухва от всеки ъгъл, смеещите се хора, ослепяващите светкавици, които сякаш искат да запаметят всеки миг от това празнично вълшебство… За мен това е Коледен Лил. И като прибавим, че са превъзходни домакини, бих се върнала отново с удоволствие chez les Ch’tis и изобщо няма да се чудя „к‘во ш‘ пра‘я“ там.

От край време по рождените си дни около средата на май с моя съпруг предпочитаме да празнуваме на ново и непознато място. Този път избрахме Лион – кулинарната столица на Франция, наричан така заради близо 4 500-те ресторанта с общо 19 звезди Мишлен. 

Големите френски градове обикновено предлагат простор и пищна архитектура, а Лугдунум, както все още го наричат старите лионци с първото му име, ни замая с широките променади по бреговете на Рона и на Сона, които се сливат по пътя си към Средиземно море в края на града. Над образувалия се преди делтата остров са надвиснали двата хълма: „работещият“, наричан така поради факта, че през XV век градът е основно средище на производството и търговията с коприна, и „молещият се“, където са разположени базиликата Нотр Дам и резиденцията на архиепископа. 

До тях можете да стигнете по виещо се стръмно нанагорнище, минавайки през приказни розариуми, спирайки за кратка почивка на множеството тераси, от които се откриват неповторими гледки. 

Лион е третият по население град във Франция, там е и третият най-голям площад Белкур. А старият град, част от културното наследство на ЮНЕСКО, е истинска наслада за любителите на историята и съхранената от античността та чак до наши дни архитектура.  Интересен момент за мен бяха многобройните майсторски направени графити по поречието на Сона – също част от градското културно наследство. Но най-забележителната сграда е т.нар. Стена на известните лионци. Ако не знаете, че е изрисувана, спокойно бихте могли да подминете сградата, върху която сякаш наистина си седят по балконите Екзюпери, братята Люмиер,… На партера има отново нарисувана библиотека, кафене, магазин – изобщо един истински миг живот, застинал във времето.

Ако сте любители на астрономията, в катедралата Сен Жан можете да намерите най-стария (от 1379 г.) астрономически часовник в Европа.

Не само кулинарната столица, но и цяла Франция е известна с палачинките си. И ако в Лил ядохме най-добрите кроасани, тук случихме на изключителни crèpes. Знаят как да се хранят! 

В началото на ноември пък едната ми сестра е рожденичка и къде, къде - хайде пак във Франция, че в Бордо и в Тулуза не бяхме ходили. Бордо ни посрещна с дъжд, но пък нощното огледало пред площада на Борсата беше забележително.

Малко известен е фактът, че градът няколко пъти е бил столица на Франция и данните за първите му заселници са от 6 в.пр.Хр. Съвременният му облик обаче е от Златния XVIII век, когато се строят 5000 сгради, като голямата част от тях са запазени и до днес в първоначалния си вид. Успяхме да избродим всичко набелязано през следващия ден, когато слънцето ни се усмихна: базилики и църкви, строени между XI и XVI в., част от които – спирки по пътя на поклонниците към Сантяго, катедрали с отделени от тях кули камбанарии, огромни площади, ботаническа градина от XIX в., многобройните стари порти на града, останки от римско време,

странни рекламни хрумки като тази за централния градски паркинг,

единственият до средата на XX в мост над Гарона и разбира се включения в културното наследство на Юнеско стар град. 

Това, което не ми се е случвало никъде другаде, беше, че за 3-те дни там не срещнах нито един човек с наднормено тегло. Тук елегантните френски граждани не са мит. Но пък в един от кварталите, който придоби леко криминално звучене, беше осеяно с автомобили с пазарджишка и със сливенска регистрация. Дълбоко подозирам, че собствениците им не бяха дошли на културен обмен. А може и да бъркам.

И в Тулуза улучихме единствените два дъждовни дни в месеца, но ѝ простихме заради нежното обаяние, което ни предложи. Наричан още розовият град заради уникалната си архитектура, базирана на розови теракотени тухли, четвъртият по големина и университетски град във Франция традиционно предлага църкви, катедрали, манастири, сред които и Якобинският – първият главен храм на доминиканския орден. Тук от XII в. е и площад Капитол, с разположените наоколо най-красиви сгради.

А базиликата Сен Серен, чиито основи датират от IV в., е във формата на разпятие и е сред малкото, изградени от тухли. 

Новият мост и поречието са приказни вечерно време.

Но това, с което ме впечатли, беше светлината, просторът, чистите и пищни фасади на сградите, безупречната организация на едно мащабно 4-дневно артистично събитие – театър на открито, представен от гигантски механични създания, с музика на живо.

Странното за мен беше, че между 14:00 и 19:30 няма нито един ресторант, който да работи. Ако по това време огладнееш зверски, почти единственият ти вариант е сандвич от супермаркета. А повечето добри ресторанти са с резервации, нормално. Та макар мокри и гладни, останахме очаровани от цялостното великолепно излъчване на този южен град.

С тези четири нови за мен и за всички мои спътници френски градски перли приключва тазгодишната ми обиколка на една от любимите ми страни. Имат основание гражданите ѝза високото национално самочувствие и гордост не само заради архитектурата, културата, историята, кухнята,… Пожелавам си още много от всичко това в други непознати за мен местенца в този разкош!