Великденска приказка по елзаски

„C’est si bon de partir n’importe où...“ Колкото повече обикалям из Франция, толкова по-често си мисля колко ѝ отива тази писана в средата на миналия век песен... Толкова е хубаво да заминеш без значение накъде...

Този път решихме да видим как елзасци празнуват Великден и за една седмица потънахме в истинска шарена приказка.

Започнахме със Страсбург.

(Макар тази снимка да  не е от Страсбург, а от Колмар, ми хареса да е първа :)

Първият ми спомен от него е от преди 20 години, на връщане от студентски обмен в Монпелие. Нямам ясни картини в главата си от тогава, но ми е останало това, че мястото ме очарова и си бях обещала  един ден да се върна. Помня как всички изхълцахме, като стана ясно, че сме пресекли френско-германската граница без да разберем, защото знаехме на каква проверка ни подлагат винаги по сръбските граници. Леле-майко, как рецитирах до забрава стихотворение след стихотворение на посочени от граничния полицай български поети, което беше залогът да продължим пътя си! А той, пущината, ги поназнайваше. Ама и моята памет излезе услужлива, а самообладанието ми – дурaкоустойчиво, и така спасихме положението.

Този път прескочихме умопомрачителните моменти с балканските гранични власти и кацнахме културно и елегантно в елзаската столица, която между 1870 и 1945 сменя 4 пъти националността си – ту френска, ту германска. Все още е разпространен елзаският диалект, затова често табелите с имената на улиците са двуезични. По-скоро любезна, отколкото компетентна (но по тези ширини често е така), служителката на информацията не можа да ни даде исканата такава, макар да не касаеше тайната рецепта на прословутия местен специалитет сhoucroute alsacienne (готвено кисело зеле), но се справихме с препятствията „в услуга“ на туриста ;)

Първия следобед решихме да посветим на квартала с европейските институции, който се оказа интересна еклектика между малки спретнати къщурки от преди век-два, в чиито градини надничаха модерни сгради, построени от много метал още повече стъкло. 

 Европейският парламент

Европейският съд по правата на човека

За мен най-приятната изненада там беше Паркът на Оранжерията. Дърветата му бяха осеяни от щъркелови гнезда,

сякаш специално подкастрени за по-лесното им свиване (а може би нарочно). Щъркелите са символът на Елзас и са наистина много, а тук могат да се видят на една ръка разстояние.

Зарадвах се и на розовото фламинго.

Радостта от останалите животинки в малкия зоопарк оставих на децата и на придружителите им и предпочетох да отделя внимание на красивите цветни алеи, на водопадите, на езерото с лодките и на малката, надничаща иззад добре оформен плет къщичка от началото на 17 век. Ароматът беше далеч по-приятен. 

Неусетно над това толкова освобождаващо от стрес и зареждащо място поприпадна мрак и ни позволи да се насладим и на светлината на пълната луна.

На следващия ден разгледахме прословутата Малка Франция,

историческата част с къщите от преди 3-4 века, река Ил, която, преди да се влее в Рейн, оформя историческия Grande Île - част от Световното наследство на ЮНЕСКО. 

Със системи от канали е осъществена връзката с канала Рейн-Рона, осигуряващ излаз на Северно и на Средиземно море, както и Марна-Рейн -  за речен транспорт до Париж. Изобщо транспортът тук е отлично уреден. Само велосипедните алеи примерно са с дължина 580 км, а трамваите безшумно се плъзгат по "зелени" релси. 

Страсбург може да не е от градовете, в които изгубваш ума и дума и спираш главозамаян на всеки ъгъл, но оставя онова приятно усещане на простор и атмосфера, наред с отлично съхранените вековни сгради и изискана съвременност, които съжителстват по очарователен начин.

 Най-високата катедрала във Франция.

Два дни по-късно се отправихме към едно от най-красивите френски градчета, столица на елзаското вино – Колмар.

На входа му ни посрещна огромна статуя на свободата и шофьорът на автобуса ни приветства с „Добре дошли в Ню Йорк“. След което бавно завъртя в кръг, за да може изненаданите пътници да извадят телефони и фотоапарати и да му благодарят с бурни аплодисменти. Всъщност тук е роден скулптурът Фредерик Бартолди, който създава въпросната статуя, подарена от Франция на САЩ през 80-те години на 19 век, което обяснява наличието на едно от копията в Колмар. За разлика от страсбургчани, които си имат Малка Франция, колмарци се гордеят с Малката си Венеция - лабиринт от улички със стари цветни къщи, канали за разходка с лодка 

и безброй ресторанти, някои от които - с Мишлен звезди.

Чудните великденски украси бяха буквално залели града. А вечерното светлинно шоу допринасяше още повече за празничната атмосфера.

 Всъщност приказността на Елзас се дължи на малките селца по Пътя на виното. Това е друго време, друг свят. Ние успяхме да видим Егишем (или ако предпочитате Егисхайм), 

където е роден папа Лео IX (и това личи навсякъде).

Тук има 38 винарни в иначе малкото пространство от тесни улички с къщи от 16 и 17 век.

Ако сте любители на виното и на пешеходния или велотуризъм, има организация, която ви осигурява превоз на багажа от квартирата ви в едното село до следващото, докато вие щастливи и доволни си трамбовате или въртите педалите, присядайки морно на хапка-пийка. И така 1-2 седмици. Тези любопитни факти ни разказа нашият таксиметров шофьор, който беше и особено любезен да ни повози по различни маршрути, за да опознаем добре района, да се изгубим из безкрайните лозови масиви и множество замъци по хребетите на планината. Само за информация: навръх техния Великден, когато ходихме и се върнахме с въпросния сладкодумец от Колмар до Егишем и обратно, цената на таксито беше такава каквато е в нормален почивен ден - фиксирана, без цент надценка за допълнителни обиколки, екскурзоводско обслужване, вземане от адрес и връщане на същия и т.н.

Селото, което ме заплени неимоверно, може би защото беше първото, което видяхме, а може би защото се усетихме с него, беше Риквир.

Тук очите ми се напълниха с цвят, 

главата - с история, душата - с красота, 

а краката ми усетиха всеки положен по уличките камък през 16 век, 

можах да пипна гредите на къщите, запазени от онова време. 

И слава Богу, че това райско кътче е останала абсолютно незасегнато от Втората световна война. 

И ако до сега не бях попадала в истинска приказка, е, случи ми се. Целият път на виното е вълшебна цветна приказка. Единственото, което толкова ми липсваше, бяха надничащите от всеки прозорец саксии с цветя, с които тези селца са особено известни. Но таксиметровият шофьор и това ни обясни - с различния тази пролет климат по тези места.

Не ми стигат думите за тази приказка. Пожелавам на всеки да попадне на това място – Елзас. Дори да не е на Великден, защото наистина „c’est si bon“.