Португалия - една дълго чакана сбъдната мечта

Толкова дълго я чаках тази Португалия. С такъв трепет мислено си чертаех всяко местенце от пътя, по който ще минем, че когато половин година преди датата на заминаването си купихме билетите, ми се струваше нереално. Тогава още не знаех, че за 10-те дни ще успеем да видим 28 приказни, коренно различни, но неизбежно пленяващи градове, села, замъци…неподражаем пъстър свят. Това е Португалия – поредната ми сбъдната мечта! 

Името ѝ не идва нито от безбройните портокалови гори, които те приветстват от където и да минеш, нито от това, че е била пристанище на галите. Страната носи името на град Porto, толкова живописен, че са го наричали calе, което на гръцки означава красив. И от там Portus cale (красиво пристанище), което по-късно става Portugale.

Още при самото кацане в Лисабон самолетът заходи над океана и накара дъхът ми да спре – изумрудената вода се заиграваше с белия пясък по брега, а той сякаш се просмукваше навътре по калдъръмените улички, които бяха толкова стръмни, че от тази височина човек би казал, че стигат чак до безкрайните червени покриви. Градът е  разположен на 7 хълма. Все някоя уличка стига безкрайно високо. Когато стъпи човек на въпросните улички, му става ясно, че ходенето по тях хич не е лесна работа – излъсканите като огледало павета с големина на орех, подредени със смайващ майсторлък, не позволяват на лисабонските дами да ходят с токчета. Те пък не се и опитват.

Странно усещане остави у мен Лисабон. Толкова много ми хареса и в същото време постоянно имах чувството, че ловък джебчия ще мине незабелязано край мен и няма да се размине само с поздрав за добър ден. Никъде другаде в Европа не съм усещала бедността толкова силно. Хората бяха облечени в ръчно плетени елечета, които у нас още срещаме по обезлюдяващите села, и позакърпени тук-таме дрешки. Навсякъде крещяха табели: Внимание, джебчии!

Изоставени сгради със зазидани прозорци надничаха отвсякъде. Но пък какви графити украсяваха най-олющените фасади, които бях виждала… Това са своеобразни галерии на уникално улично изкуство, които срещаш навсякъде из града и са се превърнали в неразделна част от неговия колоритен облик.

Няма как да не се пренесеш в един чуден свят, пълен с много звук и меланхолия, обикаляйки вечер по стръмните улички на Алфама, където от всяка кръчма се носи фадо – кое от кое по-докосващо, кое от кое по-завладяващо. Алфама е най-старият лисабонски квартал и е разположен на много стръмен склон. Там улиците често преминават в стълби, а на места се откриват чудесни площадки с гледки към брега и към града. При все толкова високо разположен, кварталът е един от малкото, които оцеляват след голямото земетресение в Лисабон в средата на XVIII в., последвано от пожар и цунами, когато градът е срутен, а жертвите са близо 10 000.

Малките трамвайчета с открити прозорци, приличащи по-скоро на въжена зъбчата линия, весело озвучават улиците. А ако не успееш да се набуташ вътре, възможности за катерене – колкото искаш.

	И това е само звуковата красота. Ако отвориш очи и за видимата такава, не можеш да останеш равнодушен, озовавайки се в района на Белем и символа на града - Бялата кула. Именно от тук са тръгвали корабите в търсене на нови земи.
Съвсем близо до нея гордо се извисява Паметникът на откритията, посветен на португалците, участвали във Великите географски открития от XV до XVIII век.

 

А срещу тях поразителната осанка на манастира Жеронимуш пленява с величието си. Това е най-грандиозният паметник на късноготическия стил на португалската архитектура мануелино и е под закрилата на ЮНЕСКО. Историята му е неразривно свързана с Великите географски открития. Строителството му започва през XVI век и завършва окончателно през XIX.

Вечерната разходка минава по най-известния булевард в града – руа Аугуста и стига при главния площад – на търговията, не по-малко очарователен, въпреки множеството ветрове, които обичайно си дават среща на пристана там. Някога, преди голямото земетресение, там се е намирал кралският дворец. След построяването на площада, големите кораби са стоварвали стоката си направо на него, защото е бил считан за вратата на града. 

На няколко километра от Лисабон се намира приказната Синтра. Кацнала на хълмовете над Ещорилското крайбрежие, тя е обявена за обект на световното културно наследство заради запазените си и до днес дворци и крепости. Перлата на Синтра е дворецът Пена, гордо извисяваща осанка срещу замъкът на маврите. Приказни гледки към околността и към сгушения в пазвите на градчето Kралски дворец  се разкриват от тази височина.

Когато тръгнахме на север, изобщо не подозирахме колко още замъци, дворци и неземни хубости ще срещнем по пътя си.

За един ден успяхме да видим четири фантастични и коренно различни места:

Манастирът Санта Мария да Витория в Баталя, чието строителство започва в края на XIV век и спира само 150 години по-късно, заради насочването на силите към изграждането на Жеронимуш. В манастира се намират тленните останки на няколко португалски крале от династията на  Авис, на техните деца и наследници.

На входа на приказния Обидуш ни посрещнаха с прословутата жинжа – вишнев ликьор в шоколадова чашка. Това средновековно градче с варосани бели къщи с индигови, жълти или зелени кантове е заобиколено с мавритански  крепостни стени. И макар съвсем мъничко на площ, в него се помещават 14 църкви и параклиси.

Множество поклонници вървяха по пътя към свещената за португалците Фатима на колене. Днес тя е световно известно място, посещавано и от болни с надежда за изцеление.	Райското Назаре – едно от местата, на което без да искаш си оставяш сърцето – безкрайна океанска шир, приказна дорада на скара, която стана любимата ми риба и едва наскоро разбрах, че това всъщност е ципура :)  Но по друг начин я преглъщаш, когато насреща ти е океанът, а любезният собственик на малкото ресторантче с 2 масички щедро е решил да те почерпи с португалско зелено вино.
Още по на север спряхме в Коимбра, където имахме честта да ни поемат за няколко дни нашите прекрасни домакини и да ни покажат места, които иначе нямаше как да видим. Коимбра е чудесен бял град, в който с най-голяма сила усетих какво значи ослепителна бяла светлина, за която моят скъп приятел Явор ме беше предупредил: "Не рискувай да излизаш без слънчеви очила, нищо няма да видиш!" Не че нарочно рискувах, но точно тогава ги забравих. Озовавайки се в двора на университета, основан през 1290, не видях нищо. Ама наистина нищо. Какво е имало, докато съм обикаляла в бялата светлина, видях после по снимките.
	Разходихме се по пъстрите стръмни улички на първата португалска столица,
после – и покрай река Мондего
	и поехме към следващия замък в Монтемор, където за пръв път виждах оризища – огромни, напоени с вода площи, приличащи на огледала.

Какво чудо на архитектурата и изящен образец на мануелино обаче ни очакваше в Томар! Манастирът на Христос, някогашно седалище на тамплиерите в Португалия. Място, на което искаш да се изгубиш, да забравиш за другия свят навън, да се потопиш изцяло в онази атмосфера на тайнство, красота, ефирност.

 

Ако трябва да съм съвсем откровена, след начина, по който Томарският манастир докосна душата ми, колоритното и толкова хвалено Порто (говоря за града, не за едноименното вино, познато по целия свят), някак не ме привлече с иначе присъщата си сила и дух на оня голям град, дал името на държавата. Но това е моето усещане. Градът е интересен, величествен с пристанището си и тежките мостове, различно атмосферен.

Фаянсовите плочки са основен декоративен елемент в цяла Португалия и изобщо в южните страни. Но там те имат особено място и значение.

Стигнахме и до Брага. Това китно градче остави у мен изключително топло чувство. С много цветя, зеленина, уют. Районът на Брага е един от най-старите населени места в Европа – от преди новата ера. Градът става столица на римската провинция Галиция и важен транспортен възел, където се пресичали пет важни римски пътя.
	А разположена на един хълм над града, църквата Бом Жезуш ду Монте, чието строителство е започнало в края на XIV век, е едно от най-посещаваните места в страната, както от туристи, така и от поклонници. Тук се намират и символите на трите добродетели: вяра, надежда и любов.

Докоснахме се и до атмосферата на Гимараеш – люлката на португалската цивилизация. Това си прозвище градът дължи на факта, че е родното място на първия португалски крал Алфонсо I. Тук се намира и замъкът, в който той е роден. А средновековният център е обект на световното наследство на ЮНЕСКО. Като и всичко, до което се докоснахме в това си пътуване.

Ако имах поне още 100-200 години активен живот занапред, непременно бих се върнала по тези места. Португалия и до днес си е страната, оставила у мен най-много различни впечатления, най-добри емоции и най-пъстри парченца от пъзела от картата на едно пътуване, чакано години наред и драснало чертичка за вкуса на любимата дорада, с приятен послевкус на свежо вино верде.