Да владееш ≠ да контролираш

Безспорното, съзнателно или не, желание на повечето хора да контролират живота си и често този на другите ги поставя в опасен капан, който им дава измамна сигурност и власт над положението.

Да имаш власт над себе си означава да владееш мислите, действията, решенията, емоциите си. Такива хора съумяват да запазят хладнокръвие в критични моменти и не изпадат в дълбоки вътрешни конфликти и в отчаяние, когато нещата не се развиват по предварително начертания от тях план. Те ясно съзнават, че човек може да поеме само лична отговорност и оставя другите да поемат своята. Постигнали са вътрешен покой и особена сила на духа.

Поведението на хората, които контролират ситуацията, е съвсем различно. Те имат план за действие и конкретни очаквания. Контролът представлява задържане. Ако трябва да го изразя с метафора, това е силата, която държи юздите на коня. И нито конят е свободен да се движи, защото от него се очаква да действа под диктовка, нито водачът, който през цялото време напрегнато следи да не би животното да направи погрешна стъпка и да преобърне каруцата.

Често явление са примерно загрижените, вдигнали ръце майки на висящите по цял ден пред компютъра и изяждащи купчина боклуци през деня тийнейджъри. Желанието за контрол от страна на майката (а не рядко и на бащата) е още по-силно, ако тя има изградени навици да спортува, харесва й да се разхожда сред природата, да се грижи за здравето си, да се храни здравословно и приема за своя отговорност да имплантира своите цели и ценности в главата на младия човек. За целта се слага лимит на времето, прекарано пред компютъра, на джобните, на телефона... – пълен контрол. И когато попитате някой родител, защо прави всичко това, той ще ви отговори, че се страхува за здравето и за развитието на детето си – би могло да има проблеми с очите, с килограмите, ще се схване, ще се довлече разни бабешки болежки,... и нещата се простират до там, че въпросният родител гледа вкъщи един разболяващ се млад човек, който един ден как точно ще се реализира - само един Бог знае и той си трае.

Всъщност работата е там, че налагащият контрол родител се страхува за себе си. За това, че той самият  или близките му, познати, приятели,  ще го обвинят за това, че не е достатъчно добър и съвестен и не се е погрижил да създаде полезни навици на детето си и един ден самото то ще е обърне с упреци срещу него и жалване заради дереджето, до което се е докарало. Другият страх е, че въпросното дете, заради привичките си, ще стане дебело, ще сложи очила, ще се превърне в един асоциален тип, който ще изложи мама или татко пред влиятелните познати и колеги... Ако същият този родител не контролираше и не налагаше волята си, а владееше ситуацията и отношенията си с тийнейджъра, щеше да признае страха си пред него, излагайки своите доводи против, да му обясни какво смята, че е добро и защо, и че е готов да му подаде ръка, ако има нужда от помощ или съвет по пътя към въпросното добро. В този разговор обаче владеещият родител оставя изцяло избора в ръцете на младия човек, като му дава ясно да разбере, че отговорността за последствията на действията му е изцяло негова (на детето). Много родители биха се възпротивили на това с довода, че едно дете не може да вземе правилното решение за себе си, защото няма нужния опит, знание... А кога ще съумее да го придобие и от кого ще се научи!? Може би когато спрем да му връзваме обувките всяка сутрин преди училище (а той вече е в седми клас); когато спрем да диктуваме по телефона на гимназиста кои точно дрехи да си облече за вкъщи и то преди да седне да яде оставения в микровълновата обяд, нагласен на необходимите за претопляне секунди, да му казваме всеки път кое копче да натисне и да изчакаме да чуем дали няма да се изгори, или да строши чинията, вадейки я от печката; когато престанем да крием сладкишите от опитващата се да отслабне девойка и всеки път да й обясняваме колко е безволева и безотговорна,... Самият контролиращ родител е контролиран от собствения си страх.

Особено съм горда с една от майките на тийнейджър, с които работя по посока отношения родители - деца, която постигна невероятен успех: от един стриктно контролиращ живота на 14-годишния си син човек (от момента на тежкото, понякога продължаващо час, събуждане, през всички дневни дейности, до голямата борба за заспиване преди разсъмване и невъзможността му да се отлепи от компютъра), тя постепенно се превърна в майка, която осъзна, че може да носи отговорност само за себе си и по този начин да предостави свободата на момчето само да прави своите избори, поетапно да поеме отговорност за всичките си действия, мисли, емоции, волности и най-вече последствията от тях. Двамата извървяха един особено болезнен и дълъг път, с цената на много рани и терзания, но резултатът е блестящ – един осъзнат и отговорен млад човек, който няма нужда от контрол, за да се справя с нещата или да търси повод да им се противопоставя, и една владееща ситуацията майка, намерила правилния път към този човек в най-трудната му възраст, освободила се от тежестта на юздите и открила, че най-важното нещо, което можеш да дадеш на детето си е любовта. И да го научиш да обича.

Ще цитирам Ботев, който казва, че пътят е страшен, но славен. И ще пожелая на света повече родители, готови да извървят този път!