Ако ти е трудно сам, потърси подкрепа, не утеха

  Много често ми се случва да работя с хора, които имат чудесни идеи и с особено въодушевление споделят:

• Ще тръгна на плуване/ фитнес/ йога;
• Ще си боядисам стените в различни цветове и ще подредя стаята така, че да ми е уютно;
• Ще се запиша на курс по...;
• Ще изхвърля всички ненужни вещи и ще освободя пространство за себе си;
• Ще отида на място, на което никога не съм бил...

Наистина чудесни! Но... само идеи. Във фолклора за напразно дадените обещания има израз тръгвам с пълна кошница. Пълна, че и хубава е тази кошница, но защо ли повечето не смеят да бръкнат вътре, да извадят нещо, пък да им влезе в работа, да им олекне малко товарът. После да бръкнат за второ, за трето и така, докато намерят употреба на всички нещица. Ама не! Защо да е леко и лесно, като може да е тежко и трудно!? Няма да й разваляме фасона на кошницата, я! Колкото и да е добра и свежа, нереализираната идея се превръща в товар. Влачи съжаление след себе си, вменява вина.

Хората са царе на великите планове. Ще го науча този език, пък ако ще да не спя! Е, хубаво, ама вече трета година въпросният ентусиаст не може да си избере школа и учител. Или: Искам да мога сама да си шия тоалетите и да знам, че ще съм уникална и оригинална! Да, но дамата не сяда дори едно ревю да изгледа, ей-така – за вдъхновение. Да не говорим за купуване на учебник. Много ми хареса изявлението на друг плановик: Толкова ми се ще да нарисувам няколко картини, ама като няма къде да направя изложба и кой въобще ще ми обърне внимание?

В основата на това бездействено бленуване стои не толкова незнанието от къде да се започне, отколкото страхът, че нищо няма да се получи (или няма да е точно това, което трябва да е). Инициативните, смелите и хората, които рискуват, наистина са много малко. Останалата част имат нужда от някого, който да ги подкрепи, който да им даде тласък, да драсне клечката, от която ще лумне пожарът. И в това няма нищо нередно, срамно, недостойно... Повечето хора се боят именно от първата крачка и точно там имат нужда от външна намеса, която да заглуши гръмогласното его, крещящо с все сила: Не можеш! Няма да успееш! Ще се провалиш! Външната намеса идва винаги от човек, който ни обича и на когото му пука за нас, човек, който ще ни провокира, ще ни подтикне към действие, а няма да ни утеши, че не сме първите и последните, които са се отказали. Знаете ли каква е разликата между подкрепата и утехата? Наскоро четох Клариса Естес - латиноамериканска авторка, която дава удивително точна метафора за това: Ако цветето ви боледува, защото го държите в тъмен килер и му говорите успокоителни думи, това е утеха. Ако го извадите от килера и го сложите на слънце, дадете му да пие вода и после му говорите, това вече е подкрепа. Не достатъчно решителният човек - или затвореното в килера цвете - няма нужда да го информират за времето навън и за случващото се под слънцето, за да понесе по-леко изгнанието си. Той се нуждае от това да бъде преместен от едно място на друго. Неблагоприятните условия убиват. Трябва да се промени средата, да се намери подкрепа.

И ако вие сте от хората, които по една или друга причина не смеят сами да направят първата крачка, потърсете вашия човек подкрепа. Той няма да ви каже: Абе, къде сега ще се мъчиш с това!?  или Някой ден..., Само ако можеше..., Не му е било сега времето..., Остави за когато ще си готов..., Когато си съвсем сигурен, тогава..., Веднага щом... А до тогава? Седим в килера и вехнем?

Винаги съм призовавала към поемане на лична отговорност, към незабавно лично действие, да имаме смелостта да допуснем грешка и това да не е краят на света. Да, но наистина са много малко хората, които са готови да си счупят рамките, убежденията и да си сменят поведението от днес за утре. Затова предлагам и един много по-лек и плавен начин за преминаване към действие. Прибягвайте към него само в началото обаче. В момента, в който усетите, че пазите достатъчно стабилно равновесие, свалете помощните колелца на велосипеда и продължете сами! Усещането е невероятно!

Успех!