Родителите или половинката – кому е нужен подобен “избор” !?

Специални благодарности към

моите родители,

(които нямат никакъв шанс

да станат обект на подобен материал).

Оказа се, че нашият търсач от предишната история все пак намерил Съвършената Жена, но за негово съжаление тя също търсела Съвършения Мъж, та се разминали някак си. Нека видим какво се случва, когато пътищата на двама несъвършени, но пък обичащи се души, се пресекат, обаче... родителското тяло не одобрява половинката. Историята познава безброй странни заявления от рода:

Ø  Или ние, или той/ тя?

Ø Ако избереш него/ нея, кракът ти да не е стъпил през прага на тази къща!

Ø С този си избор ли ни се отблагодаряваш за всичко, което направихме за теб?

Ø По-добре да умра, от колкото  този непрокопсаник да ми стане зет/  тази шафрантия да ми е снаха!

Ако и към вас са били отправяни подобни изречения, веригата родители-деца някъде много жестоко се е скъсала.

Ще ми се да направя уговорката, че предмет на днешните ми разсъждения са очевадно неоснователните родителски претенции, а не главозамайващото разминаване по всички нива (емоционално, интелектуално, духовно и физическо) между двамата, които, ако нарека партньори, ще прозвучи нелепо.

Ние сме невероятни щастливци, че не живеем във времето, когато бащата (под влияние на майката) е избирал най-подходящата партия за детето си. Много по-тежка и сериозна грешка от това да си назначиш някого само по CV, без да си го извикал на интервю. Макар родителите винаги да правят всичко за доброто на децата си, често избождат очи, вместо да изпишат вежди. И накрая не разбират, че грешката всъщност е в техния телевизор. За тяхно успокоение психолозите твърдят, че подсъзнателно детето се насочва към партньор, когото родителите ще харесат. Освен в редките случаи, когато от съвсем ранна възраст в семейството трайно се настанява конфликтността и поведението Ти никога не ме разбираш! като основна форма на общуване. Тогава, съвсем в реда на нещата, предпочитаният партньор ще бъда в пълен противовес с това, което родителите си представят и с трепет очакват.

Едната от причините за нехаресването на партньора е ревност. Обикновено тя се проявява от страна на родителя от противоположния пол. Никоя кандидат-снаха или зет не са достатъчно добри. Или тя ще е някоя, дето едни яйца не може да опържи и ще ми умори детето от глад; носа си не може да обърше, пък къща ще ми върти,... Или той ще е безотговорен непрокопсаник, дето само гледа за цигари да има; очите му не можеш да видиш, уж все много работел! Няма угодия. Всичкото това недоволство е продукт на страха, че вездесъщият родител ще бъде изместен, непредпочетен и ще остане сам.

Следващата причина е надценяването на собственото и подценяването на чуждото дете. Най-хубавото гардже съвсем неслучайно е приказка, влязла в програмата още на предучилищните групи. Дъщеря ми е най-прекрасното създание на света. Не мога да се примиря с това, че хубавите ябълки прасетата ги ядат! Или пък: Отгледах и възпитах най-големия джентълмен, за да му изпие мозъка сега тази клявка, дето майка й на нищо не я научила! Това, че всяка майка наистина намира своето дете за най-доброто, е в реда на нещата. Но по този начин самата тя тръгва по наклонена плоскост, не давайки му правото само да вземе решение за себе си, защото още не е напълно осъзнало каква ценност представлява самото то. А то, горкото, видиш ли, едва е навършило 29... И 49 да са, отношението пак ще е същото.  

Друга важна причина за противоречие от подобен характер е различната националност, религиозна принадлежност, раса, подходяща възраст, образование, т.е. всичко онова, което е извън нормите. Без да имам претенциите, че знам всичко, но на подобни норми до сега не съм попадала. А може пък случайно някой съвсем надлежно да ги е изписал и народът масово да си ги е вкарал в ценностната система като аксиоми, а аз да съм ги пропуснала. В тези случаи вече се разиграват драмите с ултиматуми, демонстрира се готовност за отказ от детето сега чрез Фейсбук, по-рано чрез Държавен вестник, поставят се нерешими конфликти... И в 100% от случаите, които аз познавам (а те не са един и два) всичките тези клетви и заричания се разтапят в ефира, все едно нищо никога не е било, в момента, в който се появи внучето. Само ми е чудно с какви очи тогава тези родители поглеждат децата си...

Причините могат да бъдат, и те наистина са толкова, колкото са и конфликтуващите родители и деца заради партньорския избор на последните. Ответната реакция на младите най-често е да наложат избора си; да изчакат на мама да й мине (защото на тате отдавна му е минало); бавно и полека да обработят почвата, без да натрапват присъствието на половинката и да дразнят недоволстващите; да обвинят  родителите си, че не са си свършили работата като възпитатели и ето-нà сега не знаят как се взема правилно решение; или в крайна сметка тотално да скъсат веригата.

Не е ли всъщност по-важно да си щастлив с човека до себе си, отколкото да се опитваш да удовлетвориш всички очаквания и претенции, да се справяш неуморно с всевъзможни критики и недоволства!? Не са ли по-спокойни и родителите, знаейки, че детето им живее в мир и любов с избора си, а не заспива всяка нощ с мисълта: как ще приеме мама това, че днес той/ тя направи нещо, на което със задоволство би отговорила: Казвах ли ти аз!? Съвети и ум всеки обича да дава. Но кой е готов да поеме отговорността или вината, когато най-великият съвет опустоши със страшна сила нещо наистина добро, което в главата на съветника се е нуждаело от основен ремонт!?