Прекрасният живот на Морфов от сцената на Народния театър

Тази година реших да закрия сезона с постановка, на която театралните награди сякаш не обърнаха достатъчно внимание, но пък която няма как да остави равнодушен всеки любител на Мелпомена още с чуването на заглавието, режисьора, текстовете, по които е работил, и разбира се големите актьорски имена в афиша.  
Възторгът ми от постановките на Морфов е постоянна величина с различен интензитет, към който този път мога да добавя приятната си изненада от работата му с двама не негови актьори в главните роли – Камен Донев (чийто талант според мен не подлежи на особен коментар или такъв по-скоро е излишен. Този път го видяхме в ролята на Подсекалников.) и Светлана Янчева (една от актрисите в моя топ 3 на съвременните големи дами на нашата сцена, изиграла тъщата Серафима Илична). Като добавим и винаги точно улученото присъствие и отличното сработване с другите двама на Рени Врангова (Мария Лукяновна), картинката става пълна.

Нормално е режисьор от подобен мащаб и с подобно светоусещане да посегне към такъв провокативен текст, който може би най-дълго време - 60 години, е останал под абсолютна забрана на комунистическата цензура. Нормално е за него и да не му стигне само едно произведение, колкото и силно и значимо да е то (каквото е Самоубиецът) и както обикновено да направи блестяща компилация от писанията в случая на Николай Ердман.  За пиесата Сашо Морфов казва: Това не е пиеса за самоубийство, не е пиеса за смърт, а за един човек, който открива отново живота, открива колко животът е прекрасен. Една много светла в основата си идея трябва да остане след този спектакъл. Един човек, който стига до ада, за да разбере всъщност, че животът е нещо много ценно. Ако можем да се научим да гледаме на живота по същия начин, като че ни остават 30 минути, тогава сигурно по различен начин ще се държим в обществото, с близките си и децата си. Едва тогава можеш да проумееш, че животът ти минава напразно, че си живял, както казва героят ми, за статистиката.

Представлението започва преди да са угаснали светлините и дори преди да е влязла публиката. Натуралният декор на руското комунално жилище, където всички живеят хем заедно, хем отделно, представя припрени домакини и безделните им мъже – всеки борещ се за своята истина, които се лутат по сцената, споделят клюки, гледат вкупом телевизия, перат, готвят, карат се, обичат се. Те не напускат сцената и по време на антракта. Зрителите стават част от кухнята, буквално и преносно, която стопанисват персонажите на добре познатите ни Морфови актьори - Руси Чанев, Теодор Елмазов, Валентин Танев и цялото множество на руското общество страхливци -  псевдо: интелектуалци, артисти, духовници, търговци...

Няма как да подмина поредната грандиозна сценография на Никола Тороманов, чрез която Морфов кара сцената на Народния да оживява и буквално да диша, използвайки и най-малката й възможност за движение и за  осветление. Няма друг режисьор с подобно усещане за пространство, който толкова пълно да насища и обиграва всяко кътче от сцената. Само иначе много добрият дикси бенд не ми прозвуча особено по руски, но пък придаде свежест и допълнително настроение на обстановката.

И тъй като нямам за цел да разказвам сюжета или да анализирам работата на всички създатели и участници в този празник за сетивата, каквито за мен са всички Морфови постановки, оставам до следващия сезон с чудесното усещане за театър, поднесено ми с толкова много фантазия, мисъл и чувство – ето така се създава изкуство!

Снимка: programata.bg