Колко е важно да бъдеш... искрен

Хората са безутешни, когато ги лъжат врагове или ги предават приятели. Но нерядко изпитват удоволствие, когато лъжат или предават сами себе си.

(Ларошфуко)

Познавам хора, които са в състояние да ви зачеркнат от списъка с живите, дори ако на шега им кажете: Лъжеш! Познавам други, за които тренирането на умението да поднасяш по еднакъв начин на лъжа и истина, е въпрос на успешност и на остър ум. Познавам и трети (и това между другото е основната група), които скриват истината от страх, от суета, от срам и от всичко, което би изкарало на показ истинския им АЗ.

Това явление до такава степен е навлязло в живота ни, че на дали ни се е случвал и ден, без то да звънне някъде в пространството около нас.

Колко пъти като деца сме чували да ни казват: Ако някой ме търси по телефона – няма ме! Или добре познатата ни филмова реплика: Ще ти купя колело,...ама друг път!

А колко често ние сме обещавали, че повече така няма да правим (до следващия път), че от понеделник ставаме нови хора, че ще звъннем на еди-кой си още утре; оправдавали сме се със задръстването, с нещо непредвидено, което е изскочило, кълнели сме се, че нямаме нищо общо със случилото се,...

Всеки е имал различни поводи по различно време да скрие нещо, да доукраси, да поизмисли, да си спести. Жените обикновено крият години и килограми. А това най-лесно се хваща. Мъжете безобидно скатават няколко чашки или бири от изпитите предната вечер или присъствието на хубави жени в компанията, като се оправдават пред половинката. Или правят точно обратното – раздуват историята, ако се хвалят пред приятели. Децата скриват наредените ниски оценки в бележника, направените поразии по време на игра. И всичко това от страх да не бъдем отхвърлени, нехаресани, обвинени, да не изглеждаме глупаво. Може би си спомняте анкетата в зората на предаването Ку-ку за новия метранпаж на София или за отношенията на България с братска Нубия.  Колко творчество се изля в ефира, на какви постижения на човешката импровизация станахме свидетели! Единственият положителен ефект от всичко е стимулирането на въображението, вкарването на мозъка в употреба.

Последствията обаче от това своеобразно творчество не са никак леки и безобидни. Изяждат ни чувството за вина и страхът, че може и да ни хванат, и тогава става още по-зле. Болестните симптоми се простират от невъзможност за поемане на въздух, през кожни обриви и мигрена, до рак, ако целенасочено продължавате да сте гостоприемник на появилата се вина. Задавали ли сте си въпроса: кое ще е най-лошото, ако си призная; ако поема отговорността за случилото се? От какво всъщност се страхувам? А запитали ли сте се как всъщност ще се чувствате, когато изхвърлите тази вина от себе си? След като си отговорите на тези въпроси, ще си дадете сметка колко всъщност по-добре и по-леко се живее, без да се налага да се криете зад блестящи маски или зад плътни паравани. Трудно е да приемете нещо, което не харесвате у себе си, или нещо, което сте направили. Но няма как без това приемане да продължите напред, чисти пред себе си. Започнете със спестяването на елементарните неистински свободни съчинения, които се хващате да произнасяте. Спестете си разказването на нещо, което се е случило по начин, който за вас е идеален. Просто не го споделяйте или го предайте мот-а-мо. Не се оправдавайте със закъснението на автобуса, ако сте станали малко по-късно. Не си обещавайте неща, за които знаете, че не ги искате със сърцето си и дори са ви нереалистични. Така с всеки изминал ден ще ставате по-истински и ще сте по-близо до това, към което се стремите да бъдете. Вие решавате да сте скрити и потиснати или истински и щастливи!